За моите приятели не е тайна, че мухарския риболов не е единственото ми хоби. Из между хобитата ми е и спелеологията.
До сега, колкото пъти да съм споменавал спелеологията в разговори странно защо събеседниците си правят асоциации с нещо сродно на нумерологоята и на астрология, което няма нищо общо със спелологоята. Тя е наука за пещерите.
Няма да изпадам в подробности, но спелеологията се занимава с цялостното проучване и изучаване на пещерите от всякакъв аспект.
Преди няколко месеца получих предложението от Дамян Господинов, мой голям приятел и същевременно председател на пещерен клуб към туристическо дружество „Аида” Хасково. Член съм на този клуб от...е, не си спомням колко години, но бях още студент. Предложението се състоеше в следното: Посещение на наскоро благоустроената пещера Дупница (на турски Dupnisa Magarasi) намираща се в Странджа планина на Турска територия.
Решението ми бе светкавично и без много да се замислям- ДА ИДВАМЕ с Танчето. И така на 16.10.2010, ние вече сме в пълния автобус, на път и както винаги плана се основава на максимата: „С един куршум няколко заека” т.е. с едно пътуване няколко неща да разгледаме и обиколим.
Първа спирка –посещение на музея в Елхово.
Обект 100 от 100-те национални туристически обекта. Радост е за всеки при получаване на печат номер 100 от книжката на тези обекти.
Втора спирка- обяд в крайпътна кръчма, намираща се на разклона за с. Босна. Да, село Босна в България. Обяда се състоеше от шкембе чорба, подправено с много чесън, стрита на прах люта чушка и студена бира. Има ли смисъл да обяснявам за „атмосферата” след това в наетия от нас пълен автобус?
Крайната ни цел за първия ден бе музея в Малко Търново( печат номер 7 от книжките) и преспиване на наша, българска територия. Но преди това искахме да минем през в архитектурния резерват в с. Бръшлян, който се намира на 14 км от М. Търново.
Избирайки пътя през с. Босна до с. Бръшлян, разбрах защо имаше брожения сред пътуващите при избора на този път.
Тесен, колкото да мине една лека кола, с дупки, които си стоят от Татово време, но въпреки това красиво, живописно и запомнящо се пътуване из девствената и недобре позната Странджа планина. За красотите на планината няма да разказавам, най-добре идете и вижте за какво става въпрос. Но едно нещо ми направи силно впечетление. Поне най-малко на два-три пъти видях табела с надпис: „Частно ловно стопонаство. Влизането забранено” и ограда от бодлива тел на сред гората, ей-така, и дълга с километри. Изводите оставям на вас самите.
Пристигаме в с. Бръшлян. Старото име на селото е Сармашик. То е свързано с жертвите дадени в „Сърмашичката афера” – Воеводата Пано Ангелов и помощникът му Никола Равашова. Песента-химн на Преображенското въстание „Ясен месец” опоетизира именно техния подвиг. Разглеждаме старите къщи, килийното училище, селскостопанския музей на традиционното земеделие и църквата Свети Димитър. Изслушваме със захлас „уредничката” на църкавата.
Разказва ни за историята на селото, за църквата, за особеностите при строежа на църкавата, на какви условия е трябвало да отговаря за да не бъде съборена от турците, за колко време и как е била построена и т.н.
Някак си мимоходом съобщи, че църквата по времето на социализма е използвана за обор на магарета и е реставрирана по време на демокрацията с лични нейни средства и лични средства хората от селото. Обгръща ни спокойствието на Странджа.
Ето ни в Малко Търново. Разглеждаме музея, който се намира в три различни старинни къщи, намиращи близо една от друга. Интересната експозиция и история на този край остава малко позната за повечето българи. С многото си резервати и най-стария национален парк в България, отдалеченноста си от големите градове и забранения достъп до 90-те години Странджа е толкова девствена и непокварена, както никоя друга планина в България.
В Странджа планина се намира и резервата „Силкосия”. Най-старият резерват в страната – обявен е за такъв още през 1931 г. С надморската си височина не надвишаваща 250 м, това е и най-ниският резерват в България.
Преспиваме и на сутринта сме на път за КПП Малко Търново. Има ли смисъл да повтарям състоянието на пътя? Дупките следват една след друга, а сме държава в ЕС. Преминаването от Българско в Турско ни отне не повече от 30 мин.
Забавянето дойде от факта, че Турция не е член на ЕС и се изисква международен паспорт, без виза и се слага печат на влизне и излизане от Турция. Защо го споменавам това? Ами защото преминаването от Турска в Българска територия ни отне повече от 2 часа 45 мин. Време изпълнено в чакане и хабене на нерви като причината бе нашата родна Българска митница.
Няма как де не ти направи впечетление пътя след влизането в Турция- три лентов, широк, без дупки, нов асфалт. Разликата се набива на очи. С помощта на един турски митничар, който взехме с нас в автобуса, отбиваме от главния път за да стигнем до крайната ни цел. Без него едва ли щяхме да се справим, защото отбивката представлява нещо като макадам, но без никакви дупки, а и табела липсваше. В този участък на Турция, второстепенните пътищата са именно от този тип.
Минаваме през невероятни села и в тази част на Странджа. Сякаш тук времето е спряло. Пътищата са тесни, движиш се бавно. Виждаш бита, къщите, поминъка... Виждаш хората.Виждаш живота на хората, а те всички усмихнато ти махат. Сещам се една сцена от „12-те стола” на Илф и Петров, но да караме по същество.От село в село минавайки през Турската част на Странджа,
автобуса минава по мостове над няколко реки и мухарската ми същност проговаря:
„Идеални, перспетивни реки и места за риболов. Би било добре да се проверят?!
Рано или късно ще бъдат!”.
Достигаме село Сарпдере. Близо до селото се отклонява път, добре обозначен и асфалтиран за пещерата Дупница.
Няма да ви отекчавам със спелеоложките характеристики на пещарата Дупница (Dupnica, Dupnisa Magarasi), но при интерес можете да намерите допълнителна информация за нея Уикипедия.
Районът на Дупница е обявен от турската държава за защитена местност от първа степен.
Отворена е за туристи от 2003 година и пещерата се води като най-дългата в Турция. Много красива пещера със още по красиви пещерни образования- сталактити, сталагмити, сталактони, драперии, леопардови кожи, синтрови езерца и т.н.
Посещението струва две турски лири(около 2 лева) и е без екскурзовод. Осветява се с дизелов агрегат. Близо е до България. До самата пещера
има няколко места за отдих, място за палаткуване, малко заведение, а какви „гьозлеми” правят в него...Не ги пропускайте!
Време е за прибиране в милата ни татковина. Навръщане по пътя за България минаваме през Лозенград, спираме в Одрин за по една баклава, локум и няколко снимки на Селимийе джамия(Selimiye Camii).
Наистина впечетляваща като размах и архитектура сграда.
Минаваме митницата и изнервени сме вече в България. Доволни и пълни със спомени се прибираме у дома. Като спелеолог в мен остава въпроса: „Кога ще отида пак в тази пещера, ама както ние пещерняците си знаем- с екипировка, въжета и да се омаскарим с кал до уши?”. Надявам се, отговарът да дойде колкото може по-скоро.
П.п. Използвана е информация от Д.Господинов.
П.п.п. от пост във мухарски форум:
”...Стефане удари те синдрома на даскала. Ти ли ще ме оценяваш - айде нема нужда, пътувай и това е! Къде се намираш?”
`Ами ето, пътувам и се кефя!...
За вас наснима и написа - St Fly-я.
Благодаря ти Стефчо за много приятната "разходка"! (Д-р Косьо)
Една от причините да проверим това богато на риби място.
Този път, водата беше висока и мътна.
Както сами виждате, има култови попадения! 
Не мога да отрека, че старецът си е със стил..за методът на риболов, който упражнява! Вгледайте се! Пълна хармония и дизайн! Според мен по нищо не се различава от шотлондски джентълмен..освен по липсата на подходящ риболовен подход. Ако го бяха завели като малък на реката..(какъвто е конкретния случай!)и за пръв път да види мухарка..знае ли човек,?! ;-) Можеше да е вече с бамбучка и шотландско каре..,а а а и да не забравя.. въобще да не подава със скъпата си шибучица..
Благодарско Стефчо, пак да наснимаш!
