Чудех се дали да разказвам за това, как се озовах на това уникално място абсолютно неподготвен, за това как ми пропускаха ботушите, как си взех студен душ посред нощ или пък да разкажа как в компанията на риболовци като Д-р Косьо и Илиян се чувствах като Братя Аргирови /всъщност един от двамата, без значение кой точно/ в майсторския клас на Райна Кабаиванска.
Сюжетът би бил наистина многопластов. С много нюанси и вероятно донякъде интересен...Ще го направя, предполагам...някоя студена зимна вечер...ще прегледам снимките от тези дни, ще си налея едно и ще разкажа всичко, което ще си спомня... Минути след като потеглихме, още в просъница, зададох на глас въпроса , който ме вълнуваше от момента, в който видях разказите и снимките, свързани с расперолова...
„Що за риба е распера?”И така съвсем рано сутринта, някъде след още петдесетина километра на път за реката, вече знаех, че расперите са уникални хищници, които освен всичко останало умеят да „бухат” силно.
Нямах и най-малка представа, че само след около два часа ще видя с очите си това „бухане”, всяващо ужас и унищожение сред бедните уклейки......
Кратко здрависване с останалите момчета и бързо във водата. Опитвах се да се придържам към напътствията и съветите на Д-р Косьо, докато ми се зави свят.
Около мен се случваше нещо, което трудно може да се опише. Някаква подводна свръхскоростна касапница, която наглед беше абсолютно хаотична. Взривове, пръски вода и туловища, които току се озоваваха на места, преобръщащи познатата логика.
„Вържи здрав типет” – едно от многото напътствия, които пренебрегнах от вълнение. „Ако подаваш по- наблизо - клекни” – направих го и...нещо се случи... Секунди разтърсващ адреналин и онемял разглеждах как точно „нещото” бе успяло да скъса лидера по средата...
Треперенето не спря и след третата цигара...А подводният ад, продължаваше да се самозахранва, въпреки припичащото слънце и многото хора наоколо.
Хванах няколко кленчета – някаква измъчена утеха за изпуснатия киликандзер.
Ако човек никога не е виждал такава риба и се опитва да си я представи, съдейки по случващото се, би си представил съвършения звяр.Някакъв анимационен тасманийски дявол със зъби на пираня, който е склонен да те оглозга заедно с ботушите, веднага щом приключи с уклейките...
Расперите са точно като ланголиерите, които според Стивън Кинг /по спомен/ изяждат времето и пространството...Горе – долу така си ги представях и аз, твърдо решен, че трябва да хвана поне един.
Успях... след две бири за кураж Не беше трофей, но беше добър распер. При това се хвана на една от мокрите ми мухи с тяло на роял коучмен, без опашка и глава –мини - джапанка. В интерес на истината тази муха за пореден път доказа, че явно е страхотно попадение, когато темата е „мокри мухи”.Абсолютно всички риби, които хванах за тези два дни взеха на мокра муха. Дали на отличниците на Д-р Косьо, дали на някоя от моите интерпретации – без значение.
Видях къде живее Жорко. Показаха ми... Стъпвах на пръсти, за да не го изплаша – все пак той имаше стари приятели, които бяха дошли да се срещнат с него. Нямаше да е справедливо. И докато се чудех дали се крие около коренищата на отсрещния бряг или е погнал дребосъци в плитчините, осъзнах че независимо от нежеланието си да го търся, той вече ме бе намерил. Няколко километра встрани, на съвсем друго място, където ме остави като омагьосан и без дъх и без глас...
Това прави Жорката с хората...омагьосва ги...Също както и неговия дом – Русенската Патагония, която може да те направи свой пленник завинаги...За вас написа:
Бай Кольо - Младши
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Коментари