Златна Есен

Достатъчно бе да изкача още стотина метра надморска височина за да оставя в ниското задушаващата ноемврийска утринна мъгла. Нюансите на старо злато оцветиха небето, дърветата и всичко, до което стигаше погледа... ЗЛАТОград...Ето го, съвсем наблизоНякъде там, на един от мостовете ме чакаше Ашо. „Младши, на моста преди стария град съм.” ме бе инструктирал той и аз реших, че току що съм открил въпросното място. Наистина го открих...Само че след уникално въртене напред – назад, три телефонни разговора и десетки разпитани случайни минувачи. Елементарно.Трябвало е просто да си остана на десния бряг и да карам напред...Нямаше начин да го пропусна.След десетина минути всичко това изгуби значение. Прехвърлихме баира, границата, а ние двамата се прехвърлихме в онзи свят, който ни беше събрал на това място. Онзи мухарския... „Закъде си се разбързал, Младши...Денят е ей го...Наш е” – каза на няколко пъти Ашо, излъчвайки през себе си спокойствието на планината. Трудно е да свикнеш да не бързаш, Ашо...Трудно е дори да пренастроиш зрението и всичките си сетива толкова бързо. Реката я бях виждал вече. Прекрасна река за риболов. Страхотни места и много риби. С изключение на едно: това, което през Юни се поскриваше от избуялата зеленина, сега крещящо напомняше за себе си.Местните някак типично по балкански, по варварски, я бяха превърнали в естествено подвижно сметище , което да транпортира всичкия им боклук по-далеч от тях. Всяко селце надолу по течението добавяше своята стойност и на места нещата бяха потресаващи. Ашо ми разказа и за багажниците с риба /това вече дело на нашенци, които, слава Богу, бързо открили прелестите на морския риболов и оставили реката на мира...поне за сега/Работата тръгна плахо и дори някак деликатно. Кленовете очевидно се наслаждаваха на хубавия ден и не желаеха да бъдат обезпокоявани. Капризнечеха, назландисваха се и посягаха рядко.Активността рязко се промени чак около 15:00 и три километра нагоре. За около час и половина забравихме, че e почти Ноември и до вчера прехвърчаше сняг. Големи наистина този път нямаше, но се получи много приятен риболов.Ако се беше закачила и някоя „сабица” приключението наистина щеше да приеме на сто процента завършен вид.„Тяхно Величество Мокрите” отново се представиха впечатляващо. Особено невзрачната, осицоподобна „неустоима” на Д-р Косьо успя да извади от летаргия доста припичащи се на есенното слънце рибоци.На два – три пъти Ашо ме отказваше от придърпването - нещо като паразитен тик, останал от силовите борби на Янтра отпреди месец. Филип беше споделил онзи ден, че сънува распери...на мен явно ми се привиждаха навсякъде...Сетивата отново ми изневеряваха, но този път имах обяснение.Златната есен ме заслепяваше. Помня, като дете един роман на Афонин, който баща ми бе превел на български. Казваше се „Златна Есен”. Стоеше си в библиотеката и всеки път лягайки вечер, погледът ми спираше на него...Самото заглавие ме привличаше по някакъв особен начин. Когато се понаучих да чета, реших да го разтворя – оказа се книга за възрастни, която не можех да разбера и след три страници се отказах. Въпреки това всяка вечер книжката си стоеше там и аз наум я запълвах с неща, които на мен ми се искаше да бъдат в нея.И до ден днешен не съм я прочел. Бях забравил за нея през годините. Изведнъж си я спомних онзи ден, пътувайки с Ашо на Юг.Ашо, благодаря ти за подарения прекрасен ден! Младши П.С. Иване, на теб благодаря за хубавата компания преди риболова...следващия път няма да се измъкнеш : )