Миниатюра за миниатюра на “Tokoz”

Натрупаха се доста нещица за писане, а все отлагам.
Започвам.. от някъде.

Първо за пъстървите или първо за хората?
`Айде – за хората да е. По-точно за един „хор”. Небръснат, изумително мръсен циганин до един, не по-малко „небръснат”, ръждясал варел. Трудноразпознаваема долна снадка на стара въдица стоеше отгоре му. Цветът на бланката, макародържача, дръжката и „нещото”, закачено под нея, бяха "едно към едно" с цвета и вида на циганина - абсолютно неразпознаваеми и неопределими. Всичко бе хомогенно и слято. Те просто бяха едно! Единствената разлика бе, че от едния край „нещото” говореше и не беше върху варела!? Изуми ме не толкова репликата, а неистовата завист, с усещане за „минатост”. Както е добре известно, липсата на „минатост” е от най-ценените качества, природа, или умелост по нашите земи. Толкова бе искрен, че не можех да не се усмихна и изпитам почти удоволствие от спонтанната проява на мигновена, естествена завист. Откровена тъга, по невъзвратимо загубената сделка, бе изписана на лицето му.
Сделка наистина имаше, но на друго място и с друг!
-„Някоя бамбучка(*ценена бамбукова въдица) не ти ли се намира” - попитах „другия” с надежда в гласа. Мигновено придобих дизайна и поведението на гореописания циганин, стараейки се да го наподобя, но във вид, като преди, а не след сделка. Предполагах, че преди ще е също толкова талантливо убедителен, колкото разочарован и условно нещастен беше след това.
- „Имаше, ама я купиха рано сутринта. Добра беше – стара, но много запазена.”. Ако не беше добавил: „с навити керамични водачи”(*подсказва по-ниско качество), сигурно `ептен щях да замязам на „брадатия” до бидона. Или, поне също толкова „минат”. Държа в ръцете си повода за втория ни разговор – една мъничка, кокетна макаричка „Tokoz”. ( *Помните – онази "древна" чешка марка, копирала от верните оригинали.) Държа и оглеждам старателно, а си мисля за „изпусната” "бамбучка". Нито съм я виждал, нито съм я чувал, ама ме е яд, че съм я изпуснал!? Патология- "пар екселанс” – за да се впиша стопроцентно в собственото си определение на циганьора.
Не е мухарска, но и за това щеше да стане.

Искаше се воля, за да изместя мислите към макарЕто.
„Малката” е спретната и учудващо запазена. „Мирише” си на старо, ама не съвсем. Просто защо е малка, някак абсурдно, но си „мирише” и на „младо”. Държа я в ръцете си – не ми трябва за нищо. Вероятно ще я почистя и сложа при другите и "роднини". При онази „резидавата селянка” (в чисто манталитетен смисъл) и „Елеганцията” - префинената и, буржоазна, дружка - като за баланс и равновесие в мухарската природата. Това "мъниче", по дизайн е точно като току що роденото им дете. Взело е черти и от двете. Да – точно така! Нищо, че са еднополови. Вижте ги! Родени са една от друга! ;-). Чак сега осъзнах за какво ми е притрябвала всъщност:
Просто за да допълня постовете си за “Tokoz”!

* Хм..мм..Забелязали ли сте, че много текстове си имат самостоятелен живот? Някак самите те вече ни карат да се съобразяваме с тях, дори и да са си наши!?
Сетих се за впечатляващата реплика на Шон Пен в един странен филм: „Големите писатели пишат с думи, които не можеш да върнеш !”
Как да не го запомня?! Как да не се съглася!

И така, дойде моментът да приключа с взаимното проучване и преценка за потенциална сделка. Времето вървеше. Чест прави на продавача, че удържа паузата на неяснота от търпеливото проучване - аз на стоката, а той на купувача. И аз не се дадох, де ;-) Изчаках, първата реплика да дойде от него!
-„Два лева – днес е на промоция!” . Ухилих се - "Челна" атака!
Въобще не ставаше дума за пазарлък. Беше си чиста закачка.
-„Последно?!” - направих силов ретур с елемент на оригиналничене. ”Нали е пазар- трябва да се пазарим.” - добавих без "грам" намерение за пазарЕне. И двамата го знаехме. -„Два лева”- бе твърд като гранит! ;-) и вече нахилен повече от мен.
Е, как да не купя от такъв продавач ?! Първо ме "срази" с "бамбука". А после ме "застреля" с ”умопомрачителната” цена на "макарето"!
Вадя двайсетачка и подавам.. -„Ей..ей, а по-дребни…?” – и се заоглежда. Ровя отново, колкото за съпричастност ..-”Имам едно евро..?!” - изломотвам нелеп полувъпрос. Не спирам да се хиля. -„Тези дни не мисля да пътувам в чужбина” – изенада ме с отговора си, влизайки ми в тона. Погледнах му още веднъж "стоката": три четири отдавна „умрели” стъклопласта(*стари груби въдици) и всякакви непонятни вехтории. -„Да беше миналата седмица,…редовно пътувах до Австрия”- заговори "на обратно" човекът… Хареса му да импровизира. Е, вече си стана истинска миниатюра!
Всъщност, за това ви я разказвам. Хареса и на мен.
А циганинът - онзи първият: -„От къде я намери? Тцъ..,тцъ..
Как съм я изпуснал?!"Искрен беше с импулсивното си желание да се включи. Гледаше единствения си артикул на варела и чакаше точния момент за репликата си. Беше си негова - и стоката, и репликата. (Вероятно, заради току що написаният, тогава, "бъдещ" сюжет.. просто за цялост, огледах наоколо. Друга причина за присъствието му до варела не видях, а ако е имало, то би била напълно абсурдна). Спрях се при него, защото „нещото”, под държача беше същата тази малка, кокетна хубавица, но отдавна мумифицирана и предадена на вечен покой. Трудно я познах. Ръждата и времето я бяха превърнали в друга непозната материя. Кристалите от окиси бяха повече от материала от вътре.
А може би... А може би, "макарЕ" под ръждата въобще нямаше.. Знам ли?!
Останала беше само идеята за нея. Хм.м..май точно това ме спря и заинтригува!? Идеята! Странно, как успява да оцелее в неясната, неопределима, мъртвина!
Идеите, съвсем като текстовете, вероятно, си имат свой собствен живот и се крепят независимо от носителя си!
Излиза, че идеите никога не умират. Точно обратното - винаги търсят кого да спрат и заинтригуват, нали ?!
Д-р Косьо
П.с.
Снимките после..